НОВИНИ

Диагнозата е трудна, но живота е красив

Ивелина погледна малкото детенце, разположило се в кошчето, така сякаш е негов господар, без всъщност да притежава никакво царство. Животът му бе несправедливо режисиран от нечия сила, природа или човек. Да те захвърлят веднага след раждането ти не е съдба-мечта на ничия душа идваща на земята.

Ивелина премести погледа си към другото спящо дете в стаята. Нейната принцеса с русите си косици също бе заела своята беззащитна поза, но спящото й тяло говореше за друга съдба. Ръчичките й бяха свободно отпуснати и разтворени, защото тя имаше всичката майчина обич на света в лицето на  нейната майка.

Младата жена изохка тихо от болката си и се приготви да се присъедини към същото спящо състояние, но този оток в корема едва ли би я оставил на мира. Той я изгаряше отвътре и  сякаш всеки момент щеше да припадне. Трудно приемаше поредната  подутина  по тялото си. Болестта я беше впримчила от години. Колко пъти бе виждала как  части от нея се издуваха до болка и до безсилие и след  ден-два  пак се връщаха в нормалното си положение. Като всички редки диагнози и нейната си имаше странно име и трудно запомняща се от другите хора. И тя бе шокирана, когато за първи път чу странното име наследствен ангиоедем. То пък наследство ли е като наследство-жива болест. Тази диагноза не стига, че повали нея ами не подмина и първородното й дете-сина й Радослав. Първото й дете сякаш  си дойде като в библейска история, придружен от първородния грях.  Казват някои, че така идват всички души на земята освен с първия си вик и с наследения си грях. Ако имаш късмета да си вярващ човек, ще се опиташ да носиш болестта си, обличайки я в собствената си философия. Но ако се случи да не си вярващ, цял живот ще търсиш причината и ще си се питаш „Защо аз?”. Ивелина не беше от вторите. Почти нямаше пък и време за да се пита. Живота й беше работа и работа. Докато посвикне, че е майка на син и да влезе в коловоза на майчинството, се появи и дъщеричката й. След няколко години без  много колебания прие в живота си едно малко същество и стана приемен родител. Уж беше работа, но такава с голяма морална отговорност и седем дни по 24 часа в денонощието. Станислав  беше заченат нежелан и роден си остана нежелан. Не случи на родна майка, но случи на приемна. Ден след  ден Ивелина усещаше освен отговорността вече и привързаност и любов. Тази болест, която си живееше в тялото й, моделираше и изглаждаше душата й. Характера й сякаш и той се смири. Избухванията й вече се прибираха  в душата й преди да излязат  навън  и да се насочат към някой. Помагаше й много и наследеното трудолюбие и отговорност  от майка й.

Болката отново я прониза и сякаш раздра стомаха й. Нямаше да я подмине и този път. Стана и отвори шкафчето приготвено със всичките й нужни неща за манипулацията. Разтвори ампулата с лекарството и пристегна с приготвения ластик ръката над лакета си. Вените й се издуха готови отново да поемат животоспасяваща течност. Иглата проникна бързо и лесно, защото това беше повтаряно толкова пъти вече.

Лекарството си течеше и се вливаше в кръвта й. Живота и той си течеше по неговите си закони.Всичко си течеше и само намираше пътя си като  река тръгнала да се влива нанякъде без да знае къде.

Младата жена се поуспокои от болката и съня я повали набързо. Измина ден пореден  заедно с наследствения ангиоедем и красивия живот.

 

Ивелина Байчева

автор :Йорданка Петкова